Децата „четат“ емоциите на родителите си
Най-основният инстинкт, заложен във всяка една клетка, е за самосъхранение
Често отричаме неща, които не ни харесват или които не сме готови да приемем
Всички психологически механизми зависят от личностните характеристики на човека
Мина Енева е психолог, създател на дневен център за деца и младежи с увреждания „Тацитус“, както и на защитено жилище „Св. Рафаил“. То цели да бъде място за живеене и подкрепа за хора с психични страдания, които са навършили пълнолетие. „Дневник“ разговаря с Мина Енева за отражението върху психиката на деца и родители в контекста на продължаващата пандемия от коронавирус. Тя е и майка на три деца, едно от които е с аутизъм.
Какво е психическото отражение на пандемията от коронавирус, с която живеем повече от четири месеца, върху децата и родителите?
– За съжаление живеем в тежки времена заради епидемичната обстановка по света. Всичко това, разбира се, се отразява тежко на всички ни. Психиката на децата е най-уязвима и те не съвсем точно разбират какво се случва, а ние невинаги можем да обясним. Вирусът е нещо имагинерно за едно дете: не може да се види, не може да се пипне, няма яснота какво ще се случи. При по-малките пък представата за време, за предвиждания и очаквания все още не е достатъчно добре изградена. Те разчитат изцяло на емоциите на родителите и ги „четат“ – така се ориентират дали да бъдат спокойни или не. Като психолог смятам, че травмите ще са сериозни, особено сред децата. Изолацията оказва пагубно влияние върху тях. Те са група, която трябва да бъде социална – ролята им е такава. Научават за нашия свят през социалната интеракция, през играта. Те експериментират и си обясняват света на възрастните безопасно в игрови ситуации. Ако лишаваме децата от това, ги лишаваме от едно глобално разбиране, от експерименти, от опознаване на света на възрастните, който ги чака в бъдеще.
Какъв е съветът Ви, след като всички вече знаем, че ограниченията – макар и по-малко на брой, ще продължат дълго?
– Ситуацията е извън нас и нямаме контрол върху нея. Единственото, което можем да направим, е да обясним нещата на децата по достъпен начин. Не бих ги сплашвала, че вирусът може да е смъртоносен, на дете такива неща не бива да се казват. Разбира се, трябва да им се каже да се пазят, да си мият ръцете. Не смятам обаче, че трябва да им се разрешава да гледат новини за смъртни случаи, заразени – неща, които едно дете не може да разбере. Хубаво е родителят да синтезира по достъпен начин и не в най-черните краски.
В момента, слава Богу, няма социална дистанция сред децата заради затворени детски градини. От личен опит мога да кажа, че моите деца никак не се чувстваха добре в дистанционната форма на обучение, макар че учителите се стараеха. Но тук не става въпрос за процеса на обучението, а за това, че психологически изолацията не се отразява добре. Ако децата така или иначе са предразположени да стоят повече пред компютър, при дистанционното обучение това става целодневно и, както всички знаем, не е полезно за очите, за мозъка, за опорно-двигателния апарат, за развитието изобщо. По-малките пък нямат изградени трудови навици, не са съградени взаимодействията между тях и учителите.
Ако тази ситуация, която не зависи от нас, се повтори, родителите трябва – доколкото е възможно – да запазим самообладание. Добре е да се опитаме да подредим всекидневието на детето, да контролираме процеса на учене, защото без родител това няма да стане – в училище го прави учител, но вкъщи трябва да го прави майката, бащата, бабата, дядото или който е около детето. Хубавото е, че родителите ще можем да оценим труда на учителите, нещо, което в последните години сякаш подценявахме, както и ролята на това детето реално да присъства в клас.
По-различно ли е отражението на пандемията върху психиката при децата със специални потребности?
– При децата с аутизъм е засегната основно социалната функция: те нямат желание да общуват с външния свят. За много от тях тази ситуация е добре дошла, но в никакъв случай не е полезна. Нашата работа като специалисти е да се опитаме да върнем тези деца в социума, да направим човешкото общуване такова, че то много да им харесва и да се мотивират да имат комуникация с други човешки същества.
Също голям проблем за деца със специални образователни потребности, като например с хиперактивност, е когато са затворени, често започват да крещят. Те не могат да разберат защо не им е разрешено да излязат в парка, да тичат, да скачат. Вероятно се досещате, че родителите им правят забележки заради съседите. Проблемът е в това, че се нарушава рутината: неща, които преди те са вършили по подобен начин, изведнъж коренно се променят.
Децата с аутизъм обичат рутината. Много често те не разбират околната среда и стимулите, сред които всички ние живеем. Това ги плаши и натоварва. Често си създават в мозъка схеми на маршрути, на дейности и когато това се промени, ги прави много по-несигурни. А това е предпоставка за поява на тежки поведения: агресия, автоагресия.
Какъв е рефлексът на човека, когато подлежи на постоянни ограничения?
– Човекът е същество, което се променя в зависимост от средата. Вероятно знаете за чинките на Дарвин, които са се променили в зависимост от околната среда. Чисто физически те са мутирали и са се видоизменили. Оттам тръгва теорията за еволюцията. Ние еволюираме или деволюираме в зависимост от околната среда.
Най-основният инстинкт, заложен във всяка клетка, е за оцеляване. Когато е застрашен животът на личността, разбира се, човек е много склонен да промени много неща, за да го съхрани. Затова колкото и да беше трудна ситуацията, когато ни се каза, че животът ни е застрашен, си стояхме вкъщи. Това беше масовото социално поведение, което показва колко е водещ този инстинкт в нашето съществуване. Някой вътрешно може да се възпротиви на ограниченията, но масово ние сме длъжни да ги спазваме, най-малкото защото има наложени правила и напр. често не можем да влезем в магазина без маска.
Как се задейства механизмът на отрицанието – отношението, което властите определят като „хората си мислят, че всичко е приключило“?
– Отрицанието е интересен механизъм на човешката личност. Ние много често отричаме неща, които не ни харесват, които не сме готови да приемем или които ни носят негативни усещания. Така отрицанието измества реалността и се опитваме да я направим такава, каквато ни се иска да бъде. Но това е индивидуален въпрос и относителен процес. Има хора, които буквално изцяло стъпват на отрицанието, за да могат да живеят. Т.е. отричат или неглижират всичко, което не им харесва. Има хора, които са по-сериозни реалисти и отричат неща, които не са достатъчно добре доказани или научно аргументирани.
Всички психологически механизми зависят от личностните характеристики на човека, от генетичните му предпоставки, от предишния му опит и от начина му на живот. Ситуацията не е като при природен катаклизъм или война, или бомба. Ако се случваше така, реакцията на всички щеше да бъде една и съща: човешкият мозък превключва на режим за оцеляване. Докато при коронавируса нещата стават постепенно, това е невидима заплаха, която хората не могат да си обяснят и всеки реагира по различен начин.
Механизмът на отрицанието свързан ли е с народопсихологията?
– Българската народопсихилогия само подпомага психическия стабилитет. Българинът винаги е имал чувство за хумор. В случая на стреса, на който сме подложени, смятам, че е само в плюс. Нашата личност има нужда от защитни механизми, да вентилира напрежението и, ако това стане през хумора, толкова по-добре. Ако успеем да произведем малко ендорфини (така нареченият „хормон на щастието“ – бел. авт.), толкова по-добре, за да може централната ни нервна система да устои на това изчерпване на ресурса. Живеейки в стрес толкова много месеци, произвеждайки високи нива кортизол (известен като „хормон на стреса“ – бел. авт.), това в никакъв случай не се отразява благотворно на нашите психика и организъм.
Източник: Дневник